Откъде е дошъл човекът Артур Винделбанд → Обява 28688884

1250669
Откъде е дошъл човекът
Артур Винделбанд

За да разберем как разглежда произхода на човека еволюционната теория, ще си послужим с изводите на младия съвременен учен Артур Винделбанд, изложени в книгата му „Откъде е дошъл човекът?“. Ето накратко неговите заключения:

1. Днешните човекоподбни маймуни (шимпанзе, горила, орангутан и гибон), които в биологията се наричат „висши примати“, са родствени с предполагаемите предци на човека. Последните обаче са тръгнали по свой, самостоятелен път на развитие от милиони години и чрез мутация, естествен подбор и приспособяване към променящите се условия на околната среда са се обособили като „хоминиди“. Винделбанд поддържа хипотезата, че двата клона са се разделили преди ок. 30 мил. години (а според други – преди 14 мил. год.).

2. В Южна и Източна Африка са намерени кости на група хоминиди, които антропологът Р. А. Дарт нарекъл през 1924 г. – „австралопитеци“ (от лат.ез. – „южни маймуни“). В науката тези предполагаеми обитатели на земята влизат като „прачовеци“. Те са се движели според Винделбанд на два крака в изправено положение. Хранели са се с месо и растителни продукти. Не са познавали огъня, но си служели с прости уреди. Смята се, че са достигнали до някои форми на човешко поведение. Обемът на черепа на „австралопитеците“ бил много малък – 500-800 куб. см. Според таблицата на Винделбанд те са живели преди 6 000 000 – 500 000 год. На този проблем са посветили дълго време – повече от 20 год. – изследователите Лики (баща, майка и син), извършили много разкопки в Африка.

3. В Източна Азия и Индонезия, в някои части на Африка и Европа изследователите открили находки от древни представители на човечеството. През 1891 год. френският антрополог Дюбоа попаднал на една теменна кост, която сметнал че принадлежи на онези предци, които Хекел назовал „питекантропи“. Една година по-късно Дюбоа намерил и една раменна кост в същите геологични слоеве. По-голям шанс имали американецът Блек и германецът Вайденрайх, които открили през 1927 г. в скални пролуки близо до гр. Пекин, Китай, останки от 45 индивида, които нарекли „синантропи“. Според антрополозите тези хоминиди представляват крачка напред в еволюцията. Те живеели в пещери, дори строели първобитни жилища; познавали и огъня, който им служел за отопление и приготвяне на храна. Вероятно, както твърди Артур Винделбанд, те са притежавали известна мисловна способност и са се съобщавали с нечленоразделна реч. Обемът на черепа на питекантропите бил средно 1050-1110 куб. см. Учените смятат, че са живели от 1 000 000 до 30 000 год.

4. През 1856 год. учителят Карл Фулрот от Елберфелд, Германия, категоризирал намерените около Дюселдорф костни останки към друга древна човешка форма. Тези представители получили името „неандерталци“ (по р. Неандер). Оттогава са открити повече от 150 индивида из Западна Европа и Азия. Сечивата на неандерталците били на по-високо ниво в сравнение с питекантропите. Винделбанд им приписва изработването на различни остриета, примитивни шила и оръдия, които са подходящи за рязане, стъргане и пр. Находките от Крапина, Югославия (от 1899 до 1905) обаче, дават основание да се предполага, че между неандерталците съществувал канибализъм (човекоядство), защото били намерени натрошени черепи. По отношение на общото развитие на човечеството тези представители се смятат за „страничен клон“ на хоминидите, който се е отделил рано от общия корен и изчезнал в края на последния ледников период.

5. Последната група са „съвременните хора“, чиито най-ранни представители се наричат „кроманьонци“ (по пещерата Кроманьон, Франция). Винделбанд датира находките към 20-30 хил.год. (а други определят възрастта им към 40 хил.год.). Сечивата на кроманьонския човек ще да са били по-разнообразни и усъвършенствувани; открити били уредите за лов: лък, харпун, копия, пики и др. Познато било облеклото от животински кожи. За украса се използували черупки от миди, охлюви и животински зъби. Правели се жилища, които представлявали дървени скели, покрити с кожи. Развит бил психичният живот и общественото съзнание; появила се и членоразделната реч. Около 10-12 хил. год. настъпила т.н. „неолитна революция“, изразена в опитомяването на животните и култивирането на растенията. Тогава човечеството преминало и към заседналия начин на живот.

Интерес представляват за нас и някои модерни хипотези за произхода на човека на планетата Земя.

Те се свеждат, най-общо казано, до теорията за „космическия палеоконтакт“. По-надолу ще поясним какво разбират някои под това учение.

Още основоположникът на астросоциологията и космонавтиката, руският учен Константин Едуардович Циолковски (1857-1935), допускаше съществуването на „висши същества“ в Космоса извън пределите на земното кълбо. Поради това той не изпускаше възможността за търсене от тяхна страна на начин да се „намесват“ в земните работи. В съчинението си „Волята на вселената. Неизвестни разумни сили“ той писа: „Ние сме уверени, че зрелите същества във Вселената имат средства да се прехвърлят от планета на планета, да се намесват в живота на изостаналите планети и да се свързват със също така зрелите като тях“. По този начин Циолковски формулира закона за неизбежно космическо разпространяване на обществото на определено ниво от неговото развитие.

Лауреатът на Нобелова награда Френсис Крик (р. 1916 г.), който разкри тайната на генетичния код, и химикът Лесли Оргуел са автори на хипотезата за пренасянето „зърната на живота“ на нашата земя от някаква свръхцивилизация, развила се някъде из дебрите на Вселената.

За подобни твърдения учените се основават на факти и явления от миналото, които не се поддават на логически обяснения. Така например, шумерската цивилизация, за която се знае, че е предшествала вавилонската, е била една от най-древните на Земята. Никой обаче не е открил нищо ясно за произхода на шумерите. Непонятен е фактът, че те са били носители на високоразвита цивилизация. В една от клинописните таблички стои митичен разказ, който сякаш е в пълна подкрепа с теорията за „космическия палеоконтакт“. Ето какво пише древният автор: „През първата година в тази част на Персийския залив, която граничи с Вавилон, се появи животно, притежаващо разум. То се наричаше Оанес. Цялото тяло на животното беше като на риба, но под рибената глава то имаше друга глава, а отдолу, заедно с рибената, опашка имаше крака като на човек. Гласът и думите му бяха разбираеми. Това същество през деня общуваше с хората, но не приемаше храна от тях; и то ги научи на писменост и на науки, и на всякакви изкуства. Научи ги да строят къщи, да издигат храмове, да пишат закони и им обясни законите на геометрията. Научи ги да различават земните семена и им показа как да събират плодове“. По-нататък в клинописа се посочва, че след много векове отново се появили подобни същества, за да проверяват как са възприели шумерите предадените им знания. Някои учени виждат в този мит алюзия за извънземните пришълци, като, например, радиоастрономът Карл Сейгън и проф. И. С. Шкловски. В своята книга „Разумният живот в Космоса“ те достигат до зашеметяващия извод, че през цялата си история земята е била посещавана от чуждопланетни гости, поне 10 000 пъти!…

Ръководителят на един от космическите центрове в САЩ Йозеф Блумрих се опита да изтълкува по подобен начин видението на пророк Езекиил за „четирите живи същества“, които имаха по 4 лица и крила, и колелета, пълни с очи, движещи се заедно с тях (Езекиил 1 гл.4. Според Блумрих тук става дума направо за космически летателен апарат. Специфичните фигурки от камък и имена, намирани в Южна Африка, или скални рисунки с необичайни контури често се тълкуват като изображения на извънземни гости.

Теорията за „космическия палеоконтакт“ днес има много привърженици. Постоянно се появяват книги в нейна подкрепа, в които по-сериозно или по-лековерно се насочва вниманието към извънземни пришълци, донесли живота и знанието в дар на нашата планета.

Различията във възгледите на философи, естественици и астрономи за човека е една логична последица от слабостта и ограничеността на човешкия ум. Макар човекът да е свободна личност, неговият дух не може да бъде напълно независим. Има безброй свидетелства за това, че той представлява отражение на Едно по-висше и безусловно Същество, което вярващите хора наричат Бог. Затова древните обичали да казват: „В нас има Бог“, т.е. самите ние сме едно доказателство за съществуването и творческата мощ на Бога.