Български хроники. Том 2 / Твърда корица → Обява 35688237

Това издание е окончателна редакция на “Български хроники”.

Баш историците мислят човешкия живот преди всичко във факти. Стефан Цанев го превръща и в състояния и рефлексии. Целта е тези, които идват след нас, да не бъдат отегчени, уморени, дори мисловно умъртвени от Историята. Авторът на Хрониките демонстрира потенциалната естественост на случилото се. Неговите исторически страници са като трохите на Хензел и Гретел – подобно на тяхното завръщане, нашата историческа вгледаност винаги ще си остава по-скоро възможност, а не даденост. В този ред на мисли подходящ анонс към историческите хроники на Стефан Цанев е: “Уважаеми дами и господа, Историята продължава.

“Скуката е духовна чума. Преди повече от двайсет години, седнехме ли с проф. Николай Генчев в Кинодейците или в Руския клуб, след третата чашка той се провикваше:
– Поете, що не напишеш една забавна история на България!
За съжаление, тогава аз не оцених сериозността на това негово предложение.

Преди няколко години обаче, като разгърнах случайно един учебник по история, написан наистина толкова скучно, сякаш авторите са имали едничката цел: да накарат българчетата да намразят историята на своя народ, ядосах се и реших да изпълня поръката на професора.

Да се пише за царете беше лесно – тяхната далечна съдба ни засяга твърде абстрактно. А да пишеш за Паисий, за Бозвели, за Раковски, за Левски, за Ботев, за Бенковски, за Дюстабанов, за отец Матей Преображенски и прочие – означава да умираш много пъти заедно с всеки един от тях.

Обърни внимание, читателю, на странната смърт на този чуден отец Матей: след като загубил вярата си в Бога – втресло го и умрял на третия ден. Три дена – толкова може да живее без вяра човек! Без вяра в Бога, без вяра в някакъв идеал, в някаква истина, в някаква илюзия, без вяра в някого, в нещо…

А ти, читателю мой? Вярваш ли в някого, вярваш ли в нещо? Аз вярвам ли? Или се разхождаме по тази нежна планета като живи мъртъвци? Способни ли сме ние – като нашите възрожденци – да дадем живот и имот в името на народа си, в името на свободата си, ей тъй – срещу нищо, безкористно, без да мислим за личната си изгода, без да осребряваме мечтите си и раните си? Или сме готови да изречем робските думи: за какво ни е свобода, свободата не се яде?”
Стефан Цанев