Посредникът - Лесли Поулс Хартли → Обява 39198425

Отлично запазена книга.

Двата свята и "Посредникът"

Лесли Поулс Хартли (1895-1973) твори в английската литература в продължение на близо половин столетие и от първата си публикация "Нощни страхове" (1924) до края на писателската си кариера издава двадесетина романа и сборника разкази. Неговата репутация обаче се гради най-вече върху първата книга от трилогията му ("Стридата и анемоната", 1944; "Шестото небе", 1947; "Юстас и Хилда", 1947) и романа му "Посредникът" (1953). Макар повечето и по-зрелите му творби да са от следвоенния период, той не е характерното явление за това време, а по-скоро литературно наследство, ехо от 30-те години. И нищо чудно - този писател е от друго поколение. Серията романи от последните му две десетилетия (сред които "Наемният", 1955; "Двама за реката", 1961; "Тухларната", 1964, и др.) позаглъхват в прибоя на литературната вълна на "сърдитите млади хора". Това е разбираемо - когато излизат "Щастливецът Джим" на Джон Уейн и "Път към висшето общество" на Джон Брейн - съответно през 1954 и 1957 г. - шестдесетгодишният Хартли определено не е млад, нито пък е сърдит. За сметка на това е доста сардоничен - на моменти дори сатирик със сух, стипчив сарказъм. Още при дебюта му в писателското поприще, по повод на романа "Симонета Пъркинс" (1925), критиката посочва основните отлики на неговия писателски почерк: хладен, бистър стил; остър, интелигентен рисунък; наблюдателни, прецизни ескизи. В тематиката си, пише критикът Джилбърт Фелпс, Л. П. Хартли проявява искрен интерес към проблемите на личността и в най-добрите си изяви може да бъде отнесен към традицията на Хенри Джеймс, наследена, видимо, през Е. М. Форстър.

В "Посредникът", познат на българската публика от едноименния филм, сюжетът е безхитростен: тринадесетгодишният Лео гостува през лятото в имението на съученика си Маркъс, който е от "голямото добрутро". Сестрата на Маркъс, Мариан, е сгодена за добра партия и по замислите на майка си трябва да украси семейното богатство на банкерите Модсли с титлата на виконт Тримингъм. (Това сродяване на обедняващата поземлена аристокрация и имуществено силната едра буржоазия не е ново в английската литература. А и не само там - амбициите са загатнати още в Молиеровото заглавие "Буржоата благородник".) Но красивата наследница обича не лорда, а арендатора, който обработва негова земя - младия фермер Тед Бърджес. (Тази тема също е позната: откриваме я в първия роман на Харди "Беднякът и дамата", във връзката на горския Мелърс и лейди Чатърли от романа на Д. Х. Лорънс и на още ред места.) Малкият Лео става посредникът, който пренася любовните писъмца между богатата красавица и селянина. Възниква сложна социално-психологическа ситуация, която, като други "гранични" или "междинни" състояния, е обикнат обект на писателско внимание в литературата на нашия век. Наблюдението и описанието Хартли води от името на Лео, невръстния участник в събитията. Социално той стои между Мариан с аристократичните й аспирации и сина на земята Тед. Това положение е стратегически добре подбрано: очите на нисшестоящия са много проницателни за фалша на хайлайфното лустро и Хартли успешно прилага изпитания прийом на Текери, който в "Записките на Йелоуплъш" разголва света на господарите с "безмилостния поглед на лакея" (Дейшиз). Чистосърдечният детски разказ, постигащ пределна действена сила, също е използван от не един писател - може би най-ярък пример е Марк Твен в "Хъкълбери Фин". Новото у Хартли е едно интересно съчетание на "детско-възрастна" реч: героят ни поднася реминисценции от ранна възраст, осмислени в съзнанието му на петдесетгодишен мъж. В този ретроспективен фокус е синорът на две столетия: годината е 1900, прословутият fin de ciécle тъкмо е преминат, Англия е на прага на исторически промени.

Мимоходом маркирали мястото на Хартли в литературната приемственост, нека видим и няколко момента от епохата, отразени в романа. Царуването на Виктория (1837-1901) е към своя край; сградата на "викторианството" е на доизживяване. През 1903 г. в устоите й ще избухне сатирата на Самюъл Бътлър "Пътят на всичко тленно" като динамитен заряд, биещ в семейния деспотизъм и религиозното лицемерие на онази епоха. "Посредникът" показва как ги е видял Хартли с отстъп от половин век: в лицето на тираничната мисис Модсли, в намеците на Маркъс за "страхолюбците". А доколко псевдодобродетелта е идеал на времето романът ни подсказва чрез майката на Лео - мила женица, деляща пенито на две за отглеждането на сина сирак, но и тя заразена от снобизма и показната набожност: "Не бих желала да допусна светски мисли, но понякога се налага да сме светски...", поучава сина си тя, съветвайки го да ходи с домакините си на неделна служба, но... дано е с карета (по-престижно!). Общо взето, моментът е уловен още от Текери с Бъняновата алегория "Панаир на суетата" и отнесен на адрес от Голсуърти с "Островът на фарисеите". Хартли само добавя няколко детайла.

За разлика от майката на Лео, покойният му баща е бил умен човек, разграничил се от вкуса на времето. Той не споделя шовинистичните имперски лозунги на английската върхушка през Англо-бурската война (1899-1902). Това е една от първите антиколониални войни - по същество националноосвободително движение, поради което Шоу и другарите му социалисти от Фабианското общество отричат британската военна интервенция в Трансваал и Оранжева земя. Романът не ни казва, че бащата на Лео е социалист, но отчетливо го нарежда при прогресивно мислещите за времето си англичани.

Така че, без да е изрично социален писател, Л. П. Хартли създава една обстойна и поразително вярна картина на социалните отношения в Англия от началото на века. Всъщност трудно би могло да бъде иначе. Литературата по определение е огледало на живота: престане ли да е това, става пищно ковьорче.

Пример за вярна догадка в художествено непретенциозно, но докоснало се до социалната проблематика творчество, откриваме дори у писател като небезизвестния и в нашата история Бенджамин Дизраели. Макар и върл консерватор в политиката, в романите си от чартистките години на миналия век той признава истината за "двете нации" - двете враждебни класи в пределите на буржоазната държава, видени като автономни общности в конфликт. Поради социалните ужаси на 1830-те - 40-те години Англия е на ръба на революцията, затова апологети на съществуващия строй като Дизраели търсят палиативи за оздравяването му. Групата "Млада Англия", възглавена от писателя политик, проповядва т.нар. "феодален социализъм" - патриархална грижа на господарите за икономически подвластните, очакваща в замяна смирено подчинение. На дело този патериализъм се изразява в крикет мачове и други смесени светски прояви, "неудобството от които личи дори в тогавашната преса", споделя Шийла Смит. Изглежда, тази практика е била възприета от силните на деня, защото крикетът като път към "класов мир" е описан и в романа на Хартли. Лордовете Тримингъм са поддържали традицията цели десетилетия, сетне я подема банкерът мистър Модсли. "Така ония мируват" ("This helps keephem quiet" - к.м.), казва за селяните Маркъс на Лео. Репликата, вероятно чута от възрастните обитатели на замъка, ясно разкрива подбудите за този благодушен "демократизъм", за това смешение на олигарси и илоти веднъж в годината. И чест прави на Хартли коментарът на играта чрез спомена на възрастния Лео Коулстън. Състезанието на фермера Тед и виконт Тримингъм не е видяно само като биологичната борба на мъжкари за спечелване на плахата самка, нито като романтичния турнир-единоборство между сакс и норман; троянец и ахеец - в тълкуванието на Хартли то има и строго социални измерения:

Наемателят срещу наемодателя, плебеят в спор с патриция, крепостният против владетеля на крепостта - това бяха участниците в драмата.

По такъв начин иззад интригата в романа се надига - неясна, но огромна, заплашителна - колизията; иззад любовното съперничество на земеделец и земевладелец излиза друго противостоене - на селото и замъка. Е, думи като "класов антагонизъм" няма да срещнем у Хартли - те не са в речника му. Стига и това, че е видял тези два свята и границата, която ги дели; стига и отговорът, който негласно дава - че опитът на Лео да съчетае двете непримирими социално-психологически нива е инфантилен опит, логично довел до срив.

Понеже Лео сам не се е определил. Той се раздвоява между фактите на зрелостта и фантазиите на детството, между филистерските апетити на майка скобка и философските интереси на баща библиофил. Когато Лео е на колата сено в селския двор, той е чист и човечен; когато се мъчи да говори френски с напън за светска поза, става издайник. Но на момчето явно му е по-добре с Тед, макар да му се струва, че ги дели "социална пропаст". И в Брандъм Хол до края не става ясно кой е по-близък на Лео: господарчето Маркъс, което го е поканило, или слугата, който вижда в гостенчето социално равния. За Хартли аристократичните превъплъщения на новоизпечения салонен лъв Лео - зодиакално и по име предопределен да преуспява! - са повод за съжалителна усмивка и извор на комизъм. Лео трябва да усвоява благородната леност на висшите класи и да хвърля дрехите си където завърне, не да ги сдипля, както е учен вкъщи. Само "простаците" ядат овесените ядки на закуска седнали - и Лео чинно разнася чинията си, треперейки да не я разсипе, и закусва прав, за да бъде като господата. Може би ще се наложи да подражава на младия Модсли във всичко? Маркъс "имаше навик да говори лошо за хората, особено за низшите класи. Според него това беше façon de parler". На Лео, който носи и закърпенко, на Лео, който пристига без лятно костюмче и завира в дебелите дрехи, не му е лесно с Маркъс, който на всяка крачка го назидава относно "добрия тон". Чехли се носят само вечер, след чая, но сутрин, след закуска, са табу - само банковите чиновници слизат с тях на закуска. И смее ли синът на банковия чиновник да признае произхода си пред сина на банкера? Колкото и да се преструва, че знае родословията на английските перове, в разговора си с първия пер, когото среща, Лео издава близостта си с Тед, земеделеца. И лордът го апострофира: "Вече сте на «Тед»? ". Мисис Модсли също е предупредила: "Ние не се познаваме с него в обществото". Сам Тед определя общественото си положение така: "Аз не съм това, дето му викат джентълмен фермер. Аз работя". (к.м.)

Тук е редно в скоби да обясним, че делението на двата свята в описваната действителност върви по този признак - дали си от осигурените, безделните, или работиш с ръцете си. Затова и двамата големи критически реалисти в английската литература от XIX век - Дикенс и Текери - сякаш са си поделили обществото като обект за наблюдение. Текери рисува висшите социални кръгове, Дикенс - средните слоеве и низините. Както отбелязва Арнолд Кетъл, героите на Текери могат да слязат в социалния си статут, при мъжете - до военни, картоиграчи и мошеници, при жените - до гувернантки или проститутки. Смъкне ли се още по-ниско персонажът, оцапа ли си ръцете с труд, той става анонимен, нихил, вакуум, и мисис Модсли и ней подобните престават да го забелязват. А писател като Дикенс, който възпява нищите, понеже сам е бил един от тях, елегантната върхушка обявява за "вулгарен". ("Възпитавали са ме да не чета Дикенс! " - доказва изтънчеността си един от кентърбърийските архиепископи.)

По тези и сходни причини нашият Лео не може да реши кому симпатизира и кому желае победа в крикет мача - външния израз на съсловни сблъсъци. Не е съвсем наясно и къде би предпочел да пие чай - при честния, мъжествен, топъл Тед, но в бедната му кухничка, от проста чаша; или от скъп сервиз в салоните им Брандъм Хол, където със студен стоманен поглед изискано сервира мисис Модсли. Има и друго: Лео скоро усеща с неудобство един неканен спътник на светските успехи - компромиса със съвестта.