- Страници 304 Корици Меки
- Отлично състояние, не е ползвана
- Документално авторът доказва, че и разузнаването, и политическата полиция - двете основни направления в работата на ДС - са използвали съвсем еднакви методи на работа и са били преди всичко средство за политическа репресия в полза на управляващата Българска комунистическа партия. Източник за автора са секретните решения, приемани през годините от ръководството на БКП. Те съдържат информация за развитието, структурата и основните задачи на Държавна сигурност изобщо и на отделните нейни управления.
Той мотивира изследването си с факта, че до 2008 г. ДС остава затворена за историците. Репресивен апарат на комунистическата държава дотогава е обект на множество мемоари на бивши служители в системата, а също така и на журналистически изследвания, някои от които ценни, тъй като стъпват на непроучени дотогава архиви.
От тази гледна точка „Машина за легитимност” е първият опит за по-цялостно представяне на ДС като система. Неговата цел е да се направи реконструкция на мястото и ролята на ДС в изграждането и функционирането на комунистическия режим в България.
В книгата се проследява, пътя по който ДС спомага БКП да наложи и управлява своя режим. Тя е по думите на Вълко Червенков „очите и ушите на партията”. В поставяните й от партията задачи се преплита преследването и ликвидирането на политическите опоненти и противници, българската емиграция, другомислещите в обществото.
В структурно отношение книгата разглежда ДС и нейното създаване като система. Разглежда въпросите, свързани с нейната структура и личен състав. Самостоятелно са представени различните управления на Държавна сигурност и някои от самостоятелните отдели. Отделено е място за структурата и функциите на комунистическото разузнаване и контраразузнаване. В специална глава са представени неоперативните управления на ДС като УБО, научно-техническото управление и отдели като следствието и архива, а също така и информационно-аналитичната служба и Висшата школа „Г. Димитров”.
В заключението си авторът посочва:
„Начините, по които ДС трябва да осигури обществената подкрепа, варират от политическо насилие чрез активни мероприятия за компрометиране на едни хора или промотиране на други и се стигне до стремеж за манипулиране на общественото мнение в страната или в чужбина чрез контрол на по-важните обществени групи или провеждането на мащабни пропагандни кампании. Това се отнася за всички структури на системата – както разузнавателните, така и контраразузнавателните управления имат за задача не само да парират появата на политическа опозиция, но и активно да да убеждават обществеността в правилността на решенията на партийното ръководство.
Посочените характеристики на българската Държавна сигурност напълно отговарят на описанието на Хана Аренд за тайната полиция в тоталитарните държави: тя „представлява същинският изпълнителен орган, чрез който държавата предава всичките си заповеди. Мрежата от тайни агенти осигурява на тоталитарният властник пряк изпълнителен предавателен механизъм, който за разлика от лукообразния структура на фиктивната йерархия, е изцяло откъснат и изолиран от всички останали институции.”
Въпреки че е базирана на достъпните до 2007 г. архиви на ДС, в значителна степен по-малко отколкото през последните пет години, книгата е ценна и трябва да бъде притежание на онези, които желаят да научат повече са репресивната система на БКП и нейната роля.