Необикновените приключения на Карик и Валя - Ян Ларри → Обява 45111256

Книгата е преподвързана.

Неприятен разговор с бабата. Майката се безпокои. Джек тръгва по пресни следи. Чудното откритие в кабинета на професор Енотов. Тайнственото изчезване на Иван Гермогенович

Майката постла масата с голяма бяла покривка. Бабата нареди чинии, ножове, вилици и лъжици.

- Обяд е вече - сърдито каза бабата, - а децата още ги няма. И къде са, не мога да разбера... Когато бях малка...

- Ох - каза майката, - те дори не са закусили. - Тя се приближи до отворения прозорец, наведе се и завика:

- Карик! Валя!

- Как не - измърмори бабата, - тичат! Тичат презглава! Ти си викаш, а те сигурно играят на "дама". Ти ги чакаш за обяд, а те може би се нуждаят от "бърза помощ".

- Каква "дама"? Каква "бърза помощ"? - изплашено попита майката.

- Такава - каза бабата.

Тя извади от джоба на престилката си кълбо прежда, куки и недоплетен чорап. Лъскавите куки заподскачаха в ръцете й, теглейки от кълбото къдрава нишка. - Такава помощ - въздъхна бабата, - каквато викаха вчера за Валерик.

- Какъв Валерик?

- Как какъв... Един немирник имаме в двора... синът на домоуправителя! И какво, мислиш, наумил? Намерил някъде стар чадър, направил от него парашут и взел, че скочил от балкона на втория етаж като парашутист.

- И?

- И нищо! Закачил си гащите на водосточната тръба и увиснал надолу с главата. Така вися половин час, докато пристигна "бърза помощ". Лекарят се разсърди. Трябва - казва - пожарната команда да викате в такива случаи, а не "бърза помощ". Но все пак го откачиха от тръбата... И какво, мислиш? Смее се. Аз - казва - поставих рекорд, направих най-дългия забавен скок. Ето какви немирници са сега!... Когато аз бях малка...

- Ох - каза майката, - но къде са наистина?...

- Има един Антей в двора! Първо построи с децата метро, след това изобрети подводница. Разбира се... метрото се срина и ги затрупа. Добре че портиерът забелязал това навреме, та ги отрина, иначе всичките щяха да загинат. И какво, мислиш, че се укротиха? Ами! Дори и не помислиха! Сковаха от бъчви и сандъци подводница и всички щяха да се изподавят, но за тяхно щастие наблизо минавал милиционер и, слава богу, измъкнал ги криво-ляво. И мислиш, че това е краят?... Пфу! - плю сърдито бабата. - Ужасни немирници: още неизсъхнали, и веднага измислили космически полет. Наведат брезата до земята, вкопчат се двама, а всички останали...

- Стига, стига - замаха ръце майката, - стига! Не искам да слушам!

Тя отново отиде до прозореца и завика:

- Карик! Валя!

- Когато бях малка... - каза бабата.

Майката махна с ръка и без да я слуша, се надвеси над прозореца.

- Ка-а-рик! Ва-а-ля! Идвайте да обяд-ва-а-ме! На двора измяука котка.

- Аз си знаех - каза бабата. - Знаех си!

- Карик! Валя! - отново извика майката, после се обърна бързо към бабата и попита: - Те не ви ли казаха къде отиват?

Бабата сърдито сви устни.

- Когато бях малка - рече тя, - винаги казвах къде отивам, а сега децата правят, каквото си искат. Ако искат - тръгват към Северния полюс, а понякога и към Южния... Или например, предаваха неотдавна по радиото...

- Какво, какво предаваха? - припряно попита майката.

- Ами нищо! Удавило се някакво момче! За него предаваха.

Майката трепна.

- Не - каза тя. - Това... това е глупост! Карик и Валя никога не биха отишли да се къпят!

- Не знам, не знам! - поклати глава бабата. - Дали се къпят или не, не настоявам, но ето, отдавна е време за обяд, а тях все още ги няма. Къде са? Сутринта хукнаха навън, без дори да са закусили.

Майката изтри лицето си с ръка. Без да каже нито дума, тя бързо излезе от столовата.

- Когато бях малка... - въздъхна бабата. Но какво е правила бабата, когато е била малка, майката не можа да научи: тя вече стоеше сред двора и примигвайки срещу слънцето, се оглеждаше.

Посред двора върху жълтата пясъчна купчинка тя видя зелената лопатка на Валя, а до нея избелялата тюбетейка[1] на Карик. И до тях, изпънала и четирите си крака, се приличаше на слънчице червеникавата дебела котка Анюта. Тя лениво примижаваше и така протягаше краката си, като че искаше да ги подари на майката.

- Къде са те, Анюта?

Котката сладко се прозя, погледна майката с едно око и мързеливо се изтегна по гръб.

- Но къде са, къде пропаднаха? - мърмореше майката.

Тя тръгна из двора, надникна в пералнята и дори в тъмните прозорци на мазето, където стоварваха дървата.

Децата никъде ги нямаше.