Задача с много неизвестни - Братя Мормареви → Обява 45241601

1.

Всичко започна така

Беше май, най-хубавият месец от годината, когато всичко е потънало в свежа зеленина и въздухът е напоен с аромата на пробудилата се природа. Може да се каже нещо за слънцето и небето, особено за небето, което през май е толкова синьо, но известно е, че повечето деца прескачат подобни описания. Впрочем и за въздуха можеше да не се споменава, понеже в тази история не играе никаква роля, но за зеленината е важно - тя има известно значение в по-нататъшните събития.

По шосето от Пловдив за София пътуваше бял москвич с трима души в него - Живко, баща му и майка му. Връщаха се от обичайната неделна разходка сравнително рано, когато шосето не е много оживено. Отпуснат на предната седалка до баща си, Живко изглеждаше малко отегчен. Дванадесетгодишен, висок и слаб, с живо лице и чип, обсипан с лунички нос, той беше известен сред приятелите си с това, че лесно се пали и бързо изгасва. Записваше се във всички възможни кръжоци и опитваше всички достъпни за възрастта му спортове. Имаше собствена въдица и тенис-ракета, които събираха прах върху гардероба, а пръснатите на най-невероятни места пощенски марки напомняха за темброфилския му период. Напоследък събираше кибритени кутийки и притежаваше вече четиридесет и два броя. Живко изпитваше вътрешна нужда постоянно да се занимава с нещо ново и може би затова сега, седнал на предната седалка до баща си, скучаеше. Нямаше откъде да знае, че това пътуване е началото на една дълга история, твърде загадъчна и на моменти дори страшна.

Един запорожец мина край белия москвич и в момента на задминаването наду така нахално вносния си клаксон, че Живко подскочи.

- Давай, тате!

Бащата натисна газта и надмина запорожеца.

- А така! - одобри Живко, у когото състезателната страст беше подгонила вече отегчението. - Давай сега да минем и опела. Зад нас е чисто.

Зад тях седеше майка му.

- Ще ти дам аз едно "давай" - чу се строгият й глас. В колата тя винаги изпълняваше функцията на допълнителна спирачка.

Въпреки това бащата натисна педала на газта, защото искаше да угоди на сина си. Беше зает човек, технолог в голям завод, излизаше рано, по цял ден не се прибираше и вечер често закъсняваше по заседания. Но съботите и неделите посвещаваше изцяло на семейството и изпълняваше всички прищевки на Живко.

- Петьо! - обади се отново жена му, която тревожно гледаше качващата се стрелка на спидометъра. Тя не обичаше силните преживявания. Работеше като ветеринарна лекарка в институт и еднакво добре се справяше както с проблемите на животновъдството, така и с проблемите на своето семейство. Беше разсъдлива и трезва в оценките си и затова "запалянковщините" на сина й (така преценяваше тя изблиците му на ентусиазъм в една или друга посока) я тревожеха.

Бащата даде мигач, изнесе се вляво и задмина колата, която гонеше.

- Хайде-е-е - зарадва се Живко. - Минахме и един опел.

Той не каза "стар опел", а само "опел". Каза го, сякаш опелът не пълзеше със седемдесет километра в час. Както всеки ентусиаст, и Живко виждаше нещата не такива, каквито са, а каквито искаше да бъдат.

- С деветдесет и пет го минахме, значи е карал с деветдесет и два километра! - добави Живко.

Той смяташе, че може да определи на око величини и разстояния с най-голяма точност. Ако го попиташе някой колко е висока например черешата в съседния двор, той никога не казваше около четири метра, а направо отсичаше - четири и четиридесет и три.

Баща му знаеше тази негова слабост и затова, когато Живко определи, че опелът се движи с деветдесет и два километра в час, се усмихна:

- Може и с деветдесет и три да е карал.

- Може - съгласи се Живко, без да схване иронията на баща си.

Задминаха още една кола.

- Успокой се най-сетне! - обади се отново майката.

Бащата не й отговори. Такава му беше тактиката. Не спореше и обикновено правеше това, което е намислил.

- Голям шофьор си, тате! - възкликна Живко.